XC байк зона Хисаря
Кроскънтри байк зона Хисаря

Милко (taurus13): Майска вело-гъбениада в две части...

http://www.mtb-bg.com/forum/viewtopic.php?f=3&t=98504&start=0


Дните се нижат като звена на велосипедна верига през малка зъбчатка и докато се обърна, Май стана на Септември. Всъщност, ако съдя по броя на почивните дни и среднодневните температури, по-скоро Септември е станал на Май, макар и не съвсем както си го е представял Гео Милев. Обзет от майски настроения и обречен да работя през почивните дни, се утешавам в спомените за едно запомнящо се майско  каране с гъбено-джоджанов привкус.

Всичко започна с идеята да съчетая полезното с приятното. Както е известно, притежателите на къщи с лозички, трябва да полагат известни грижи за тях(лозичките), които грижи след време се изплащат във вид на разни еликсири в шишета.  Виждаш ли, случайността пак бе на моя страна, щото тъкмо по времето, когато се полага първото пръскане за сезона, чичко Сергей организира поредната си Хисариада. (Серго, знам че не съм твърде по-млад, но онова хлапе така сладко казва: - чичко Сергей, ние с Тате идем ...) И тъй аз обзет от винени страсти, натоварих байка и пръскачката на добилото популярност като ФерХонде червено комби и отпраших към земите на древните траки.


.....Ден първи.....

И така...ден първи, време е за Хисар. Прогнозите за мрачно време не се сбъдват и въпреки тежките облаци през нощта, сутринта е ведра, слънчева и топла. Часът е само 9 и аз имам точно час да стигна до площадчето в Хисаря за срещата в 8:45.....Опс...по-вимателните веднага биха забелязали тази нередност, но както е известно, моят мозък е устроен малко по-различно - иначе казано аз съм не_без_известна Шматка, но това никога не ме е притеснявало особено - по важно е, не какъв си, а дали се познаваш.И тъй никак не се притесних и сега, защото веднага се сетих, че имам страшен жокер - знам междинната точка на карането, а именно някоя си хижа Фенера. Не съм съвсем наясно, къде да я търся тая хижа, но нали затова си имам персонална навигация. И така, около час по късно съм на стартовата линия на площадчето до паметника. Слънцето пече неумолимо и вече едва се диша. Иска ми се, час по-скоро да се скрия в гората, но от много време отлагам един експеримент с вилката си и решавам, че така и така съм окъснял, та поне да взема да пробвам. Ако сполуча, вероятно ще увелича шансовете си да настигна навреме групата. Идеята най-общо се състои с това да изпусна въздуха от вилката си, като я оставя само с едната метална пружина, помещаваща се в единия ботуш(и аз вече не помня в кой), след което да обримча короната и арката с някой друг възел и така да постигна древния въжен еквивалент на някоя от системите U-turn или пък АТА или пък дори великия TALAS. Няма нищо непостижимо за един електроинженер по образование, така че скоро се отправям с новата си 100мм-ова вилка към подстъпите на Средна Гора.


Ако съм си мислел, че за да настигна групата, ще ми е нужна техническа навигация, значи съм се излъгал - дори и без да съм изкарал курс по следотърсачество при Винету, можех с лекота да определя, кой откъде е минал из прашната Средногорска пустош.


И така захванах се да боря баир след баир в знойния пролетен ден и между другото разбрах, защо няма летни Хисариади. Всъщност то може да е имало, но няма оцелели, които да разкажат за тях. За мое щастие съм издържлив на топлина. От друга страна знам, че не всеки е така и че няма начин в такава голяма група, да няма поне няколко байкъра, които да мръхтят от "удоволствие", поради същата тая жега, правейки чести почивки на всяка срещната сянка. Движението в група, повелява последните да се изчакват, поради което вероятно пред мен се движеше една не съвсем бърза група. Преди време много разчитах на жените, за забавянето на групите, обаче да ви кажа, те много ме разочароваха - катерят нагоре като някои кози и къде по дяволите останаха немощните, мрънкащи създания от близкото минало.

Вездесъща е прахта в тази планина, поради която човек трябва да си носи клечици, за да си почиства "въздуховодите" през известно време, щото иначе рискува да се самозадуши. Разбира се, тая работа може да бъде свършена и по някой далеч не толкова деликатен начин, но това не е предмет на настоящото четиво. Понеже вече усещам, че се чудите какво стана с карането, бързам да ви успокоя, че аз все още си катеря баирите, без да спирам и много се радвам на новата си тунингована ниска предница, която освен че прави катеренето в пъти по-леко, но и значително подобрява маневреността на велосипеда. Така че, размерът е от значение, но какъв да е размерът, зависи от случая. В моя случай, по-малък е по-добър.





 След няколко завоя, настигам последните от групата, далеч преди хижата, на Коритата, но това не е неочаквано, предвид условията. За моя радост в групата случайно се оказва и командирования за месеци в Пловдив СКА-калец Кроко, също така и най-видния СКА анархист Кольо, с което шансовете за някое храсталясване значително се увеличаваха.


Оттук насетне, карането продължи по същия черен път, макар и вече с по-лек наклон и дори няколко локви и не след дълго се озовахме на поляната пред хижата. Вниманието там ми беше привлечено от една дузина малки кремави гъбки, известни като Челадинки. Тия същите, освен че се явяват кръстници на популярните МТБ каски, ами и са адски вкусни, особено ако бъдат приготвени добре. Захвърлих байка на една страна, извадих ножа от джоба и се нахвърлих върху тях и след кратка неравностойна борба, те лежаха мирно на дъното на торбичката, която специално си носех за тази цел - все пак е 24 май....неее, 24 май не е ден на гъбаря деца...


Колкото и да ми се искаше набързо торбата да се опъне от гъби, това не се случи, защото аз други не намерих. Не знам, може пък вината да е била в мен - като са видели как стръвно съм се нахвърлил с ножа да ги коля, другите гъбки, мигом са си плюли на петите и са духнали в близката гора. Тъкмо по това време обаче, някой се завърна от хижата и съобщи че бира Има, но не твърде много, та ако искаме да има и за нас, било разумно да не чакаме цялата сюрия колоездачи, която се задаваше отдолу. Затова ние мигом се впуснахме към хижата, за да изпием всичката бира, преди другите. По принцип съм честен и почтен човек, но в случая ставаше дума за бира...в края на краищата, те могат да пият и чай, пък аз не.

Хижарят на хижа Фенера, такова нашествие скоро не беше виждал. Запасите му от храна и бира взеха толкова бързо да се топят, че скоро се наложи да скъта известно количество за себе си в долния ляв долап(видях те), за да може да оцелее някак през дългата майска седмица. Разбирам го напълно човека - в района дори гъби нямаше вече.

Мина се час, изпихме де що имаше, бихме камбаната по няколко пъти, направихме по някоя снимка за внуците( наскоро разбрах, че за да имаш внуци, трябвало първо да имаш деца...колко подло а ) и потеглихме обратно. Чакайте малко....как така обратно. Аз разбира се, не си бях дал много зор да прочета къде ще караме, щото нали важното е да се кара, ама пък да се спускам обратно по същия път....А, не - то карането по черен път нагоре го приемам като необходимо зло, но надолу???...Е, в крайна сметка имам ли избор - сурнахме се обратно по каменистия горски път. Някои от групата, предимно индивиди с некрофилски заложби разбира се, решиха да се зомбират, като се изкачат до една новоразкопана тракийска гробница. Ние обаче, дотолкова вече се бяхме зомбирали с този, черен прашен път, че  счетохме за по-важно да се спуснем бързо надолу и да опразним първата изпречила ни се кръчма от биреното и съдържимо. (ако има малки деца, които могат да четат и в момента четат, моля да заменят думата "бира" с "боза"). Та както си бързахме надолу и на един остър завой го видях. Какво видях ли - Изборът. Всъщност видях змия, но както знаете змията е символ на избора още от времето на Адам и Ева в райската градина. Спорен е все още въпросът, дали Ева е взела правилното решение тогава, но факт е, че без змията, не би имала избор. И тъй аз в ролята на Ева, трябваше да реша - по онзи причудлив скален пейзаж встрани от пътя или по пътя. Би било твърде недемократрично, ако взема решението еднолично, поради което се допитах до другарите си. Те разбира се, веднага отчетоха предимствата на терена и бяха готови да се впуснат в приключението, поради което се наложи да заема малко опозиционна позиция:

- Ама...това хубаво нещо, то може да свърши ей там и ...

- И кво.. - каза Кроко - най-много да храсталясаме.

- Няма да ни е за първи път, добави Кольо....

Кой ме събра с тези...

Речено сторено. Захванахме по игривите скалички в стил Локорско, които несъмнено видния фрийрайдър Кирето би определил като "палави', ако присъстваше. Ами Кире - палави бяха, но скоро свършиха, за което ти няма как да си виновен, разбира се. Земята обаче е безкрайна и като свърши нещо, все друго ще дойде - в случая дойде улей. Уха....какъв улей - широк, частично затревен и с разни препятствия по дъното, насред ниската непроходима гора. Започна се едно люшкане от бряг на бряг, което дотолкова ме въодушевяваше, че на няколко пъти за малко да излетя в гората. Улея и той свърши, както вече се досещате, но онези горните скалички, през това преме се бяха промъкнали отстрани през гората и хей ги пак пред нас. Е, може и да не са били съвсем същите, но и тия без съмнение щяха да бъдат определени от Кире като палави, затова веднага ги нагазихме. Муш оттук, скок оттам, предна спирачка, задна спирачка...я вземи този храст...Е, да случват се и такива неща понякога. Скоро се появи и тайна, едва забележима пътечка, която ни отведе на китна полянка. Много пъти съм ви казвал - не вярвайте на полянки, те са подли и коварни и ви крият пътеките. Ако някой наблюдава байкър от въздуха(има кой, не се притеснявайте) той би могъл да реши, че поляната е вид скрит лабиринт. Това е така, поради особената траектория на движение, която той осъществява поради една единствена и твърде тривиална причина, а тя е:

- Къде по дяволите продължава пътеката по която дойдох?

Така е с полянките. Е, ние намерихме изход от ситуацията, но той ни заведе на друга полянка и така докато изведнъж не скочихме на  прашен път пресичащ поредната поляна. Мда.....кофти...път...Огледах се за някоя змия, като в краен случай бих приел и жаба, но освен скакалци, друго нямаше - не нямам предвид нас от СКА, а ония истинските скакалци, които са по скоро символ на хаос и унищожение. Не щеш ли, провидението отново ни изпрати вестител. Бръмммм..бръ..бръммм.....не, това не е лудата жаба с мотора, а местен джигит с архаично ендуро, тръгнал на Транс-Средногорска обиколка. Човека беше много учтив  - то нямаше и как да е иначе, щом провидението го беше пратило специално за нас - набързо ни опъти за поредната пътека и побърза да изчезне с моторетката, щото междувременно явно получи нова задача отгоре. А ние се отправихме към началото на спускането и подкарахме надолу по нещо като сингъл трак минаващ през серия долчинки и бабунки, който твърде бързо ни отведе право в нивята над Хисаря.


Е, оттам вече нямахме повече избори и си подкарахме последните два-три километра по пътя. Всъщност...да ви кажа, над Хисаря има едно връхче, което се казва св.Георги. Пътя, разбира се минава под него и точно това е причината поради която, вие няма как да видите какво има отгоре му. Е, това пък беше и причината поради която, ние решихме за десерт да го форсираме.  Какво има отгоре ли....ами..има трева, но пък като си горе започваш да се чудиш какво ли ще да е, да си долу.


Е, затова пак се спуснахме и вече напълно удовлетворени, от това, че сме видели и горе и долу, се отправихме към площадчето и колите.


За наше удобство, там се беше оказала и една "изтръпнала" кръчма, която разполагаше с тъй необходимата ни студена бира...(боза деца, боза) Скоро слънцето залезе, всички си тръгнаха и Хисаря опустя. Но драги Хисарци, не се отчайвайте - иде нова Хисариада - чичко Сергей се е погрижил.



За по-нататъшните перипетии на Милко може да прочетете от форума (използвайте линка под заглавието).